петък, 4 декември 2009 г.

Рейс

Всяка сутрин излизам не по-рано от 9:15 от квартирата си с ясната представа, че няма начин да не закъснея за работа. Приблизително 5 минути и една цигара по-късно вече чакам с трепет автобуса си. Смея да се разпореждам с него и да го наричам 'свой', защото за месец и половина успях да се слея със специфичната му атмосфера и станах неотлъчна част от тромавото му съществуване. Дори започнах да го усещам още преди да се е задал на хоризонта - ярък и стар като самото слънце. Имам навика да сядам най-отпред с гръб към движението и да виждам смутените погледи на някои пътници от това, че ги наблюдавам. А сутрин хората са изключително гротескни, подпухнали и дори грозновати - всичко това казано без лоши чувства. Някои от тях изглеждат така и през останалото време на деня, предполагам. На няколко пъти си фантазирам, че от главите им изскачат мисловни облаци с картинки и образи (твърде късогледа и мързелива съм за да чета букви, думи, изречения..) и мога да разгледам емоциите и вълненията им без да се налага да ги заговарям и да минавам през целия фалшив опознавателен процес. Иска ми се да открия, че има поне един от тях, който също се чуди какъв цвят и форма е облака изникнал от главата ми днес. А до тогава ще съм си пасивен режисьор на 50 минутната сутрешна сесия в 413.

Няма коментари:

Публикуване на коментар